49 км ни беше преходът през почивните дни – от спирка Пролет до манастир 7-те престола, село Осеновлаг и изкачване на връх Козница на планината Ржана, и обратно. Не ще описвам това си посещение в манастир тъй подробно, както в предходния пост. Някои неща е по-добре да се премълчават… Оставям снимките да говорят за смислените неща около нас..
Йересос е селището на Халкидики, където отсядаме за вечер. Там е сънародничката ни Елена, помагаща ни всячески и наша опора в гръцката страна. Привечер сме на отработено таверно мероприятие за уточнянаване на помислите и намеренията ни за подвизаването в Атон.
Фериботът. Арсаната* на Дафни. Стъпвам тленно на брега. С раз забравям за човешкия свят и ограничения, за нормите, преходно-глуповати сред вечността… забравям за целия свят – за злободневието, светската суета, за проблемите си, изглеждащи нищожни пред величието и благодатта тук. И ако мечтателите умуват за машина на времето, то машината на нравите и порядките е действителна. Аз съм тук при нея. Отново… и всеки път се чувствам все по-възрадван от честта да се докосна до извора на Вярата, и все по-благодарен на сподвижниците си в светогорските подвизи.
Този път обичайната ни група се бе изменила в състав – Вуйчо Асен и Сашо бяха възпрепятствани от мирски дела и пропуснаха пролетното поклонение, а към приятелската задруга с Валери и Румен се присъедини Николай Клисаров – виден изкуствовед в областта на църковната архитектура и живопис. Карея ни очакваше.
Има 20 манастира, които са с равнопоставен глас при управлението на монашеската република, но иначе са подредени във вътрешна йерархия. И ако католиците имат Ватикана, то Православието има свое умалено подобие. В отделните манастири и скитове са обособени монашески общности от различни православни земи. Гръцки са 16 манастира („Иверон“ е бил грузински до ХІV в), „Ватопед“ е на кипърските гърци, „Хилендар“ е сръбски, „Св. Панталеймон“ е оспорван между руснаци и украинци, „Зограф“ е славянобългарската обител румънците имат скит – „Продромо“.
Едва сега успях да посетя столичното поселение. Карея не е град според човешките възприятия, а криволичеща уличка с магазинчета, хотелче, параклиси и метоси на светогорските манастири. Там се намират манастирът „Кутлумуш“ и руският скит „Св. Андрей“ – най-големият на полуострова.
Обложният валеж и ниската облачност придадоха мистичността, която може да се очаква от подобно място. След като се поклонихме в монашеските обители и се черкувахме, се отправихме към източното крайбрежие. В монашеската обител „Ставроникита“ бе отредена първата поклонническа вечер.
Там е най-малкият съборен храм сред манастирите, но архитектурната прелест се отличава прекомерно. На сутринта рано поехме по старинния друм към ближната обител „Пантократор“. Предната вечер беседвах с един поляк – Лукас, та той нарече пътеката „marvellous“ – чудесна, бих казал божествена! Движихме се високо по скалите над морския бряг, слънчеви лъчи, пронизващи облаците и заснеженият връх Атон (2033 м) допринасяха за празника на сетивата.
„Пантократор“ бе 13-ият, посетен лично от мен, манастир в Атон и за малко да се окаже препъникамъкът в изначалните ни намерения. По Божията воля все пак успяхме да се доберем до втората в атонската йерархия обител „Ватопед“. В нея за спасение на душите на православните християни се молят монаси от Кипър. Да, всички монаси в Атон се молят за спасение на душите и опрощаване на греховете ни, на нас – светските люде отвъд.
От „Ватопед“ през планинския хребет достигнахме славянобългарската обител „Зограф“. Тъкмо за вечерната служба. Усетът „като у дома си“ властва сред старите стени, сред двора с двата вековни кипариса и дружелюбните котараци. Отците Георгий и Азарий ни приеха в архондарика**. Уютът и блаженството за миг се разбягват при шум на строителни работи, но е хубаво да има обновление и преправяне на старото, за да може да се съхрани българският дух и място сред Православието.
Като послушание без измяна е отиването ни до скалната килия на св. Козма Зографски. На идната сутрин бяхме там. Мястото е вълшебно, свято. Песента на птиците и зеленината те карат да се чувстваш безкрайно отделен от плътските измерения на живота. През следобеда лично отец Пимен ни показа библиотеката и възрожденските ни светини. Още на първото си поклонение, покойният йеросхимонах Пахомий ни отведе дотам, и сега успях пак да се потопя в средата на познанието и Възраждането. Привечер пак се докосваме до магията на църковните богослужения – песнопения, миризма на тамян, пред очите ни са чудотворните икони на св. Георги, на Богородица…
Вървим надолу към морския бряг и пристана. Трудно е да намеря разликата между миг и вечност за тия дни тук. Всеки е потънал в мислите си. Навярно една от тях е посланието на дядо Пахомий: „Грижете се ревниво за духовността българска!“.
Димитър Желев
* – пристан
** – госпоприемна
Еди щастлив ден по Палакария…
Аватар, или аватара (от санскрит अवतार, слизане) е инкарнация на божество в индуизма. Най-често понятието се свързва с различните въплъщения на Вишну на земята, където той под различни образи извършва подвизи.*
За пръв път срещнах тази дума, когато се регистрирах още като тинейджър в един спортен портал. Беше нова и непозната. Справката в английската версия на Уикипедия само хвърли допълнителна неяснота върху същността. Години след това едва успях напълно да проумея горенаписаното определение.
Ето че след още няколко години киноиндустрията предложи, може би, най-касовото и гледано произведение „Аватар“. Снощи станах един от милионите зрители на Земята. Дадох своите 12 лв в подкрепа на глобализацията.
При все че съм далеч от кинокритиката, ще се опитам в чисто човешки план да поразсъждавам върху посланията на филма, някои научни противоречия и въобще моето възприятие на видяното. Като човек, който активно се интересува от природата, нейните закони, функциониране и организация, бях доста впечатлен от видянато във филма. Редица мисли, аналогии и въпроси се зародиха, гледайки го.
За съжаление, сюжетната линия е меко казано стандартна и с очакван щастлив край и добре, че невероятното техническо изпълнение на филма компенсира. Дори срещнах в Мрежата доста забавна съпоставка между историите за Покахонтас и Аватар. Бяха сменени само съществителните собствени имена. За мен произведение, непременно завършващо с такъв happy end е противоречащо на логиката и лишено от възможността да въздейства доста по-силно върху аудиторията.
Като стана въпрос за въздействие, навярно средно интелигентният зрител е осъзнал същността на посланието от филма. Не са важни ефектите на компютърната графика, правдоподобността на технологиите или актьорските качества. Аватар показа в синтезиран вид цялата философия на американизирания капиталистически свят. Чист и гол образ на безумието, на блясъка на доларчетата в очите на хората, в отношението към „диваците“. Нима американската агресия в Ирак бе нещо по-различно? Нима не бяха унищожени реликвите от времето на Вавилон, Шумер и Акад, заради онази фосилна скала нефтът?!? Историята е позната – от Древния Рим до „най-свободното“ общество на Америка. Браво за смелостта на авторите на филма да разобличат собственото си общество! Чудно ми е обаче колко от гражданите на САЩ, а и въобще на планетата, са се саморазпознали сред онази меркантилна сган… Едва ли са много… Та те винаги са добрите момчета!
Другото далеч по-силно и конкретно послание на Аватар е за природата. Грозната истина бе извадена най-отпред. Без свян и без прикрития. Човешкото колективно съзнание е примитивно. Обитавайки своята среда, човек прави всичко възможно да я разруши. Това е вече факт на Земята. Фантастичното пренасяне на Пандора ни показа класическия модел на „овладяване“ на новите земи. Грабеж и разруха. Нищо повече. Дали въобще е бил прав великият учен Вернадски в началото на ХХ век, аргументирайки ноосферата**?
За мен гаф във филма е инвалидната количка. Абсурдно е при цялата тази технологична общност и достиженията, които се демонстрираха във филма, инвалидната количка да бъде същата като инвалидните колички от преди средата на ХХ век. Дори сега има автоматизирани такива… Странно ми се стори това.
Всъщност най-значително вниманието ми привлече природната среда. Аналогичната природа като на Земята, показана в този филм е слабост. Според съвременната официална наука съществуващият на Земята живот е резултат от хиляди случайни комбинации и процеси. Зародилият се живот като мегасложна кибернитична система е модулирал така средата си, че днес имаме такава атмосфера, хидросфера, литосфера и педосфера, каквито са най-удачни за нуждите на самия живот. Във филма е допуснато абсолютно аналогичното развитие на друг такъв свят. Ако се изключи божествената промисъл на галактическо ниво, то това е абсурдно. Както е и абсурдно да се предположи, че относително примитивните хуманоиди в друг свят ловуват с лък и стрели. Вселената и разумът предполагат доста по-голямо разнообразие. За мен добра фанстастика по отношение на другите разумни форми на живот е тази, която показва неаналогични за стериотипния човешки разум свойства.
Природите на Пандора и Земята се различават само по две неща една от друга според показаното от филма – на Пандора има летящи планини (това безумие няма да го коментирам) и има общ биотичен разум. Последният е в състояние да се самоорганизира чрез защитни механизми в критични за цялостното съществуване моменти. Всъщност подобна теория съществува и за биосферата на Земята. Съществуването на мегаорганизма Гея е аргументирано от Джеймс Лавлок в едноименната му книга. Той доказва, че унищожаването на живота като феномен е невъзможно от вътрешноземни събития. Единствено може да се случи изчезването на даден вид, род, семейство, клас… Но така или иначе животът ще съществува като феномен и функции, без значение дали човекът ще бъде част от него. Земята винаги ще е в състояние да се самовъзстанови…
Доволен съм, че гледах филма, но не бих го поставил сред най-любимите си. И все пак – ако историята завършваше с унищожаването на онази природна красота (един бърз поглед в гугъл на Гвианската планинска земя би показал подобни гледки), ефектът от филма щеше да е колосален и току-виж се бе появила някаква наченка на колективния ни земен човешки разум… По-добре разрушен виртуален свят, но спасен реален…
* Цитат от Уикипедия
** Ноосфера – сфера на разума, етап от развитието на биосферата, когато човешкият разум е фактор за функционирането й.
Ето и 3 снимки от Гвианската планинска земя:
… изглед на Тепуи
най-високият водопад в света – Керепакупай Меру
Най-сетне дойде и моментът на дипломирането като бакалавър на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Сигурно с времето ще избледнее споменът, че почти няма диплома без грешка, а близо половината са без най-важния стикер на МОНМ, който я валидира в ЕС. Самият аз имам „Среден 6″ по Математическа география и картография. Въпреки тотално неадекватното водене на церемонията от зам.-декана геолог доц. Марин Иванов, словото му аналогия между икономическата криза и кризите от 2 млрд години насам, засегнали и динозаврите, тоталната каша, която той забърка, обърквайки последователността на специалностите и отличниците, пропускайки част от тях, несъобщавайки името на специалностите и забравяйки, че и студентите също имат приветствено слово, най-накрая явно свише той получи сигнал, че трябва да прочета нещо от името на самите студенти.
Уважаеми г-н Заместник-Ректор,
Уважаемо Деканско ръководство,
Уважаеми преподаватели от Геолого-географски факултет,
Скъпи колеги и гости,
Изключителна е указаната ми чест, от името на колегите-бакалаври да имам възможността да благодаря на, вас преподавателите на Геолого-географски факултет – за всичко стойностно, на което ни научихте, за всички житейски ситуации, с които трябваше да се справяме, за целия колорит на факултетния живот. Готов съм да се обзаложа, че в Софийски университет “Св. Климент Охридски” няма факултет с по-интересно, живописно и динамично студентско битие. От снежниците под Мусала и Мальовица, през буйните води на Искрецка река, очарованието на Земенския пролом, та до безбройните хубави краища на Родината, видяни по време на Обиколните практики – всичко това си заслужаваше! Дори само приятните моменти с колеги и преподаватели, прекарани сред природата, старите български места и водещите туристически дестинации са напълно достатъчни. Още повече – едва ли има други бакалаври, които толкова добре да познават, следователно и да обичат Отечеството, да са идейно подготвени да бранят опазването на българското и неговото достойно място в обединетата карта на Европа.
Отличните знания за света и родния край, за природните и обществени закони, е неминуема предпоставка за правилния управленчиски избор, за по-добрата житейска реализация, за смисленото възпитание на децата ни. Изминалите 4 години бяха достатъчен период от време да станем готови за съвременните предизвикателства на живота. Недалновиден е онзи, който отрича актуалността днес на Науките за Земята. Тепърва развитите общества ще влагат все повече и повече финансов, ресурсен и интелектуален капитал в опознаването и опазването на природата, в оптимизацията на пространствените обществено-икономически отношения, в развитието на туризма като свързващо звено между потребностите на модерното общество и екологичното равновесие. Най-голямото доказателство е именно, че тези дни прогресивно мислещата част от човечеството е фокусирала своето внимание в събитията, случващи се в датската столица Копенхаген. Ето защо ние имаме възможността да бъдем сред ценния човешки капитал на страната си и да допринасяме за националното и общоевропейско развитие, защото както много добре знаме “България е част от класическите земи на Европа”.
Всеки един от нас ще има своя шанс за житейски успехи и от собствените умения, компетентност и самочувствие ще зависи осъществяването им.
Всеки един от нас трябва да запази добри спомени от следването си в Геолого-географския факултет на Софийския университет и да помага, когато и както може за благоденствието му.
Всеки един от нас трябва да е сред будната съвест на обществото ни, когато мними процеси и събития застрашават българската държава и демокрацията в нея.
На добър час, колеги бакалаври!
Позволявам си да нарека така поста, защото снимките бяха направени в опита ни да изкачим връх Руен при българо-македонската граница в Осогово. Точно преди седмица с бодра стъпка още рано сутринта се отправихме към желания връх. Хубаво време и невероятни изгледи ни съпровождаха почти до края… Уви метеорологичните условия в последния момент не ни позволиха нерисковано да се изкачим на върха. Ето защо просто и се обърнахме и довършихме разходката си в приветливо настроение…
Изгревът над Рила, Пирин и Славянка бе впечатляващо зрелище. Радвам се, че имах възможността да го заснема.
Всъщност снимката с четирите табели е една от най-автобиографичните ми – едно светло розово бъдеще в далечината и един текущ кръстопът с посоки…
Вървят ли двама…
Пирин с Вихрен…
Рила
…това е!
Няколко чернобели импресии от пътуването през уикенда по долината на Струма… Просто опит за летене, нищо повече… Снимките са от Кюстендил, Рилския манастир, Благоевград и Мелник.
Ноември. Неделя. Рано сутринта. В 6:15 вече бродихме по тихите безлюдни улици на Сандански. Заедно с Бяла и Ави навярно бяхме сред малцината будни в градчето. Топлият вятър ни съпроводи до височината на север от някогашния Св. Врач. Облаци и снагата на Славянка прикриха изгрева, но все пак успяхме да се насладим на момента. Беше страхотно!
Публикувано от Новината на 2009/11/6 23:53:00 Бурса – без фередже и шалвари 388/07-08.11.09
Български и турски студенти опознават културата и традициите на двете страни
Баджанак, байрак, чавдар, патладжан, памук, балкан, баир, гювеч… Списъкът е дълъг. Историческият ход е отредил двата народа да са в контакт, допринасяйки за общото в днешните нрави, бита и културата. Над 300 турцизми са сред най-употребяваните думи в съвременния ни език. География, история, философия, право и психология ни събраха с университетските преподаватели Мимоза Контева и Алексей Кальонски, и колегите Бяла, Августа, Ясен, Кети, Здравко, Ася, Лили, Цвети и Недьо. Университетите в Бурса, Мугла, Коджаели и София са партниращите страни в проекта „Мрежа за интеркултурен диалог и образование: Турция – България„. На 21 октомври заминахме на юг, реализирайки поставената цел – студенти от двете страни, пътувайки, да научат едни за други, за двете страни.
Отново в Азия. Добре де, в Мала Азия! Полусънен успях да зърна светлините, точно когато нощес преминавахме по моста от Европа за Азия. Столицата на 3 империи е впечатляваща гледка, но само за кратко се любувахме на космополитния Истанбул. Пътувахме към четвъртия по големина град на Турция – Бурса. В 5:30 сутринта пристигнахме. Появи се Емин Атасьой. Роден е в България. Завършил е география във Великотърновския университет. Изселил се е в Турция. Преподава в университета „Улудаг“. Призванието му за отличен домакин успя да ни осигури значителен брой непредвидени екстри.
Образование и наука:
Университетите са по американски модел. „Улудаг“ е кампус извън Бурса, с 9 факултета, ректорат, общежития, спортни бази, лаборатории и паркове. Първоначалното чувство на смут пред мащабите и уредеността се замени с възхищение. В България няма ВУЗ с подобна база. Последва презентация за историята, структурата и развитието на висшето заведение. Тук към групата се присъединиха и част от турските колеги, както и българският студент по програмата „Еразъм“ Петко. Неслучайно Емин ни обърна внимание в университета, че вътре религиозната символика е забранена. В допълнение ни увери, че всички ученици са с униформи в светски стил.
Психология и идентичност:
Първата столица на Османската империя ни очакваше. След хапване с местни ястия посетихме чинар, растящ по склона на планината Улудаг (2543 м). 600-годишното дърво е атракция. Вярва се, че е от времената на имперската столица.
Музеят на Мустафа Кемал Ататюрк бе следващата точка. Огромен е култът към първия президент. И има защо! Има фабрики за негови бюстове, портрети и знамена. Прогресивният Кемал с решителни действия е отделил народа си от сянката на безправовата и обречена империя. Построил е модерна нация. Хилядите километри магистрали, модерните университети, икономическата мощ на страната днес са резултат и доказателство за прозорливостта му.
Туризъм:
В проучване на туроператори музеят на Бурса е обявен за втори в Европа по уреденост и нагледност. В това се убедихме.
Сетне трябваше да се оползотвори свободното време. Старата част на града с джамии и чаршии, тесни улички е ферия от цветове и миризми, която бързо притопи доскоро единната ни група. Тъй като бях за втори път в Бурса, знаех за градската слава на всевъзможни шекерени лакомства от кестени. И се запътих да ги диря с твърда воля за пазарлък. Алъш-веришът е неотменим! И незаменим. Ядки, Efes Pilsen и шумът от вълните на Мраморно море белязаха първата вечер в Турция. След вечеря се намерихме в Муданя на морския бряг. Беседи, разходка и весели емоции подплатиха настроението ни за идните дни.
География и екология:
Вторият ден започна тематично географски.
„Птичи рай“ (национален парк при езерото Маняс) е най-малкият по площ в южната ни съседка. Обектът е важен в миграцията на прелетните птици и е рамсарска зона. Въпреки добре уредената музейна сбирка и наблюдателната кула, стана ясно, че турската страна има проблеми с ЕС. Уви, и комшиите не са спазили изискванията за опазване на местообитанието. След вкусен обяд с пъстърва пътувахме покрай южния бряг на залива Едремит в посока град Айвалък (т.е. Дюлино). След престой в града се отправихме към остров Джунда, свързан с изкуствен провлак.
Елинският облик се забелязва. Едва след Малоазиатската катастрофа (1922 г.) мястото се лишава от доминиращото гръцко присъствие. На запад величествена снага издигат планините на Лесбос. Опитахме уникалния местен сладкиш sakiz dondurma.
Удивителен залез ни отпрати към Алтънолук. С народна музика и танци ни посрещна заведение на морския бряг, посещавано предимно от алиани (шиитска секта).
История и археология
Следващият ден бе на Историята.
Сутринта прекарахме сред руините на древния Асос. Там Аристотел е живял известно време.
Напластяването на елинска, римска, византийска и османска култура превръща мястото в обект на интерес. В настоящото селище в подножието колорит придаваха възрастните жени от юруците.
Последните са номадска общност по османско време. Със спефична лекота се е приспобявала към различните вярвания и порядки. Наследниците им са навсякъде из Балканите и Мала Азия. И какво съвпадение – ръководителят ни Кальонски е автор на едноименна книга, та успяхме да натрупаме знание.
Право и ред:
Илион продължи археологическия полъх. В града на Приам имало работа за археолозите за още 50 г. поне, похвали се местният гид. Сетне поясни за разкопана и после зарита част – оставена за „по-нататък“. „Навярно са открили нещо, което не е за откриване“ – пошегувах се. Емин разясни ситуацията с иманярите в Турция – такава просто няма. Смее ли някой да погази закона? Съществената разлика между България и Турция.
Мемориален туризъм:
Чаканаккале – в началото на Дарданелите.
Мястото на епични боеве от Първата световна война. Събития, за които научихме лично от адмирала, директор на Военноморския музей, оказал ни честта да бъде наш гид. Тук за пръв път е блеснал талантът на Кемал. Крепостта на брега пази следи от снарядите на кораба „Queen Elizabeth“.
Всяка пролет в района идват австралийски и новозеландски младежи – да отдадат почит на загиналите си деди. Турците не им се дразнят, напротив.
Спомените от прохладния вятър и корабните сирени още не отстъпваха, въпреки привлекателността на мраморното крайбрежие. Пътувахме към Бурса. Привечер потеглихме за дома. След 2 седмици посрещнахме на родна земя турските колеги. И този уикенд сме заедно из България.
Димитър Желев
След редица нелепи пропуски най-сетне ми се отдаде възможността да участвам в теренни ландшафтни проучвания и картировка. Мястото бе Берковска планина. Задачите – ландшафтно картиране и събиране на геохимични проби от дънните отложения не реките от басейна на Огоста.
В община Георги Дамяново и още няколко култуви села (Копеловци, Дълги дел, Главановци, Черешовица, Меляне, Гавраил Геново…) успяхме не само да свършим полезната за науката работа, но и да се насладим на хубавата есен. Посетихме и Лопушанската света обител. Ще пропусна общуването с псевдоборческите ни доброжелатели в мястото, където преспахме „Балова шума“.
Признавам си, че в България не съм наблюдавал по-прелестна есенна картина… Само ще спомена, че при едната картировка в рамките на 20 кв.м. имаше бук, обикновен габър, махалебка, бял бор, кестен, бреза, шестил, ясен, горун, няколко вида папрат и т.н. Въобще богат природен пейзаж с разнообразни елементи на есенния нюанс. Несъмнено ще посетя отново мястото, може би с изцяло рекреационни намерения!
Всъщност днес почна практически магистърскато ми обучение на теория. С лекциии по Геохимия на ландшафтите. Практически познания вече придобих от въпросното пътуване до Берковска планина. Миналата седмица с колеги бяхме в Турция, а тази седмица сме в Югозападна България… отново по проект, в който участва катедра ЛОПС. Абе летящ старт ни осигуриха…
Дано полетът е приятен и без турболенция до крайната цел!
А сега малко снимки:
Продъжаваме…